Прочетете историята на Рик и Аби, споделена през погледа на Рик, описващ всички емоции, които е изпитал от момента, в който разбира, че съпругата му е бременна, до момента, в който им съобщават, че детето им е със Синдром на Даун.

Никога няма да забравя момента, в който седях на кухненската маса, говорейки по телефона с приятел, а жена ми Аби връхлетя с думите:

„Рик… затвори бързо телефона!“.

Преди да попитам „Какво не е наред?“ съпругата ми вече ми показваше теста за бременност с две черти на него. Тези две линии бяха на път да променят живота ни… Завинаги!

„Ще имаме бебе!“

Не можех да повярвам! Бях в шок! Бях щастлив, радостен, развълнуван, но най-вече бях влюбен в  бебето, което вече растеше в корема на съпругата ми. Щяхме да бъдем родители! Нямах търпение да дойде денят на раждането му.

Следващите месеца сякаш нямаха край. Не можех да спра да мисля колко ще е забавно да отглеждаш дете, особено с прекрасна жена като съпругата ми Аби.

Ние с Аби прекарахме по-голямата част от бременността,  представяйки си образа на Ноа  – това е името, което избрахме за сина ни. В момента, в който разбрахме, че ще бъде момче знаехме вече точно как ще изглежда, как ще говори и дори как ще се облича.

Обожавах да придружавам Аби на редовните й ултразвукови прегледи при гинеколога и да гледам образа на Ноа на екрана. Помня когато чух сърцето му да бие за първи път.

„Уау!“

Плаках като бебе. Не можех да повярвам, че това е реално и че ще ставам баща. Вълнението от това, че ще ставам баща можеше да се сравни с вълнението на дете, което очаква Дядо Коледа в нощта преди Коледа. Това усещане се повтаряше отново и отново. Всяка вечер се чудех дали това ще е нощта, в която ще се роди Ноа.

На 14 декември с Аби отидохме на един от редовните прегледи при гинеколога, вече беше 36-та гестационна седмица, спомням си толкова ясно този ден, заради това, което й казах:

„Нали знаеш как понякога определена двойка излиза пред всички в църквата и споделя тъжна история за нещо, което се е случило с детето им и всички в публиката стават съпричастни с тяхната мъка. И въпреки, че им съчувстваш и си тъжен, заради това, което им се е случило, си мислиш колко се радваш, че това не се е случило на теб и как ти не би могъл да се справиш, ако това те сполети . Понякога се плаша, че Господ ще направи нещо подобно и с мен. Определено се надявам да не се случи, тъй като наистина не мисля, че бих могъл да го понеса. Толкова се радвам, че всичко с Ноа е наред. Ние сме благословени! Нямам търпение да се появи на бял свят.“

Отидохме в един от любимите ни мексикански ресторанти. Нямахме идея, че това ще бъде последният ден в живота ни, такъв какъвто го познавахме досега, защото след по-малко от 24 часа нашият свят щеше да се преобърне. След вечеря бях толкова развълнуван, не можах да мигна цяла нощ.

Денят, който чакахме толкова дълго най-накрая настъпи!

Пристигнахме в болницата рано сутринта. Бях толкова нервен и развълнуван. Не можех да спра да мисля за Ноа и как ще мине раждането.

След 12 часа прекарани в болницата, в очакване раждането да настъпи, взехме решение да пристъпим към секцио.

Помня как през целия си живот съм се чудил какво е да си в родилна зала? Дали съпругата ми ще изпитва болка, дали ще припадна от притеснение? Нямаше нищо общо с това, което си представях. Съпругата ми изглеждаше прекрасно, нямаше писъци и викове, лекарите и сестрите си говореха спокойно, докато аз държах ръката на Аби и не спирах да я питам как е и дали всичко е наред.

В момента, в който лекарят възкликна:

„Ооо ето го и него! “ –   Развълнувах се толкова много, че сърцето ми сякаш щеше да изскочи. Видях нашия прекрасен син Ноа за първи път. Сърцето ми замръзна! Имах усещането, че краката ми се подкосяват и ще припадна. Той беше толкова красив. Появиха се сълзи от радост. Ноа беше най-прекрасното създание, което съм виждал някога. Спомням си, че си помислих:

“Как е възможно моето бебе да е толкова красиво!“

Това малко момче завладя цялото ми сърце. Обикнах го още в мига, в който видях онези две чертички върху теста за бременност, но виждайки го за първи път, поглеждайки  големите му красиви, сини очи, чувството беше изумително.

Докато лекарите и сестрите се грижеха за него, не можех да сваля поглед от него. През това време те не спираха да шепнат нещо по между си, което предполагах, че е нормално. След няколко минути една от сестрите дойде и ми даде да подържа сина си. Държах нашето прекрасно момче Ноа за първи път.

Най-накрая пристигна и нашият гинеколог и каза, че всичко е минало нормално, Ноа е прекрасен, а Аби ще се възстанови много бързо.

Попитаха ни няколко пъти как е името на педиатъра ни, което отново не ми направи особено впечатление и го приех за нормално.

Когато преместиха  Аби от родилната зала в болничната стая и позволиха да види Ноа през прозореца. Обикновено сестрите от залата за новородени показват бебето на майката през прозореца. В нашия случай Ноа лежеше и сестрите отведоха Аби много бързо.

В болничната  стая бяхме заобиколени от близките си, споделяйки миговете на радост и щастие, в очакване скоро да видим нашето малко момче. Вече беше изминал час, а все още не бяха донесли Ноа при нас. Започнахме да ставаме нетърпеливи. След 2 часа, прекарани в чакане, съпругата ми се обади, за да получи повече информация, като й бе казано, че всичко е наред и скоро ще доведат Ноа при нас. Докато близки и приятели идваха и си отиваха, ние продължавахме да чакаме.

Няколко минути след 10:30 ч. нашият педиатър – наш приятел и бивш колега на Аби по време на медицинската й практика, влезе в стаята като прегърна Аби и ме попита дали искам да отида и да седна близо до тях. Нямаше нещо, което да можех да направя, за да бъда по-подготвен за това, което щях да чуя през следващите 3 минути…

„Първо искам да ви кажа, че той е прекрасен“ – каза педиатърът ни.

По-късно разбрах, че това е подход, който лекарите  използват когато искат да ти кажат, че нещо не е наред. Тя каза, че е прекарала малко време със сина ни и той е страхотен, има най-сладките малки бузки, като продължи да разказва снижавайки тона, за особености, свързани с очите му, формата на ушите и пръстите на краката. И тогава тя каза това, което щеше да промени изцяло посоката на живота ни.

„… а вие сте запознати, че тези белези са съвместими с Тризомия 21 – Синдром на Даун“.

Съпругата ми започна да плаче, докато педиатърът ни я прегръщаше. Бях объркан, никога през живота си не бях чувал фразата Тризомия 21, нима преди няколко минути не ни каза, че синът ни е прекрасен, не можех да разбера защо Аби плаче!? Никога няма да забравя следващите няколко минути, в които осмислях случващото се и разбрах, че всъщност синът ни има синдром на Даун. Настъпи мълчание, почувствах се така сякаш някой е забил стрела директно в сърцето ми.

Нашият педиатър постоя при нас още известно време, казвайки ни какво можем да очакваме занапред и какви са следващите стъпки.

Каза ни, че е направил преглед на сърцето на Ноа  – което е основно притеснение от медицинска гледна точка при бебета, родени със синдром на Даун и не е открила нищо, което да я притеснява. Попита ни дали имаме допълнителни въпроси.  Ние имахме сигурно милион, но това, което искахме в този момент беше да видим сина си.  Съвсем скоро доведоха Ноа при нас.

По-късно разбрахме, че това е била причината да не позволят на Аби да види Ноа за по-дълго време. Предвид това, че Аби е педиатър, специалистите не са искали тя сама да постави диагнозата на бебето си. Цялото шептене от страна на персонала в болницата е било свързано с намирането на начин да осъществят контакт с педиатъра ни, който да ни каже, че Ноа е със синдром на Даун, преди ние да го видим.

Педиатърът ни прегърна за сбогом и напусна болничното заведение.

Седяхме сами, уплашени, притеснени, объркани и ужасени. Не можехме да спрем да плачем.

Да бъда честен, дори не съзнавах защо плачем. В крайна сметка току-що се беше родил синът ни.

Това беше раждане, начало на нов живот!

Няколко минути по-късно влязоха близките ни и всички се прегърнахме. След 15 минути вратата на стаята се отвори и сестрата донесе сина ни. В този момент Ноа искаше само едно нещо…  майка си и баща си, и любов… много любов. И той щеше да я получи.

По-късно разбрах, че съпругата ми Аби си е казала, че въпреки всичко ще се усмихва и няма да плаче.

И колкото и да е било трудно за нея, тя спази обещанието си. Никога няма да забравя момента, в който тя прегърна Ноа. Никога не съм бил по-горд от факта, че съм неин съпруг. Звучи странно, но можех да видя цялата любов в сърцето й, изписана на лицето й. Въпреки всичко, което се беше случило тя беше щастлива. Тя обичаше това дете толкова много.  Няма нищо на света, което може да се сравни с момента, в който прегръщаш новороденото си бебе за първи път.

Невероятно е!

Мога да пиша до безкрай за първата нощ, която прекарахме тримата, но вероятно вече имате представа как е преминала.

На следващата сутрин гинекологът ни дойде и каза, че съжалява и че е прегледал всичко, за да провери, дали не е изпуснал нещо.

В този момент си помислих:

„За какво има да съжаляваш? Току-що ни се роди бебе. Дори и да си пропуснал нещо, това няма да промени нищо. Ние обичаме сина си толкова много.“

Поради някаква причина гинекологът ни не смееше да погледне нито мен, нито Аби в очите. Посещението му беше много странно и неловко. Сякаш бе засрамен! Попита Аби дали има нужда от антидепресанти. На което тя отговори:

„ Ами… Не! Не мисля, че съм депресирана. Мисля, че всички емоции, които изпитвам са нормални.“  Въпреки това вписа в картона й, че при поискване могат да й бъдат дадени.

Не можех да повярвам колко тъжно беше настроението на всички около нас. Продължих да си повтарям колко е странно, че Господ ни дари с това прекрасно момче, а всички бяха толкова тъжни.

Това беше раждане, а не погребение!

От този момент насетне ние всяка година празнуваме с радост рождения ден на Ноа.

Ние искаме да разказваме за живота на сина ни, затова  споделяме историята му с вас под формата на ежедневни видеа. Вярваме, че неговата история си струва да бъде разказана и се надяваме, че и вие ще ни помогнете, споделяйки я. История, която разказва как всички деца заслужават да бъдат обичани много…Източник: http://noahsdad.com/story/